Време за Ватикана

Казват, че да отидеш до Рим и да не видиш Папата, било все едно нищо да не си свършил. Признавам си, не видях Папата, но пък отделих цял ден на неговия дом. Домът му е пълен с чудеса, толкова много, толкова различни и толкова ценни всяко само по себе си, че човек в един момент просто спира да възприема повече каквото и да било; просто сетивата му се задръстват. Не зная какъв е правилният начин да се направи това посещение – може би на ден по лъжичка, обаче засега не съм чула да са почнали да продават такъв мулти-билет, например 5 х 1/2 ден. Иначе цените на билетчетата ще ви отвъртят главата. Та ето горе на снимката съм избрала едно от нещата, които си харесахме с моята половинка докато още можехме да възприемаме неща. Саркофагът на щастлив полегнал човек с коремче и паничка в ръка. Кой не би искал да бъде запомнен така?!

А това е началото на деня ни за Ватикана, който решихме да започнем по традиционния ред, както съветват всички в Интернет – идете рано на площад „Свети Петър“. Добрите намерения са хубаво нещо, стига да не се успите, понеже това е вече шестият ви ден в Рим и умората леееко си казва думата. Та, хубаво е да сте пред базиликата „Свети Петър“ още при отварянето, за да избегнете постоянните опашки, но ние самите се озовахме там в 9.00, когато опашката вече обикаляше целия площад. Чакахме си ние цял час до заветния вход и имайте предвид, че беше октомври и слънцето не беше толкова силно; иначе няма къде да се скриете. Базиликата е наистина впечатляваща, но може би тук е мястото, където човек има нужда от водач повече от всякъде другаде, за да може да разбере и оцени поне част от великолепието. Иначе задръстването на сетивата започва веднага.

Добре че пространството е огромно, защото човешкото множество не би позволило да се види нищо друго. До „Пиета“-та на Микеланджело например изобщо не можахме да се доберем. Вероятно си струва да се качите в купола или да слезете в криптата, където е гробът на Свети Петър, но за целта трябват отделни билети, в единия случай задължително и водач, а освен това далеч повече време. Ние самите си бяхме платили вход за Ватиканските музеи в 12 на обяд, който беше специално „Skip the line“ или „Пропусни опашката“, така че не възнамерявахме да го пропускаме. И имайте предвид, че входът за въпросните музеи е от другата страна на Ватикана, така че от „Свети Петър“ си ви чака известно обикаляне. Ето какво се вижда, когато човек излезе от „Свети Петър“ вече някъде къмто обяд:

И на входа за Ватиканските музеи имаше огромна опашка, но тези с предварително закупени билети вървяхме гладко. Решихме да не вземаме аудио-гайд, защото съвсем щеше ни забави предвид факта, че си имаше собствена опашка. Плюс това музеите са толкова огромни, че човек може да си прекара вътре цели дни. Ние имахме половин ден, така че пропуснахме Грегорианския египетски музей за мое голямо съжаление, но е факт, че египетски музеи сме виждали вече на много места. Затова започнахме с Грегорианския етруски музей – понеже за Етруските не знаем почти нищо, както вече споменах в предишен свой пост, освен че са имали високо-развита култура, но са претопени халташката от разбойниците-римляни. Установихме обаче, че Ватикана, макар и отделна държава, явно си е италианска, защото вътре организацията на туризма е съвсем, ама съвсем същата като извън стените й, тоест печално и напълно липсваща.

Така за Етруската цивилизация ни се наложи да съдим по чисто визуални признаци и общата си култура, защото писмена информация на място липсваше. Иначе попаднахме на експонати, каквито не сме виждали другаде, явно характерни за тази култура – и на експонати, каквито сме виждали доста, като например огромна колекция от любимите ми оранжево-черни гръцки вази, които доказват оживените търговски връзки на етруските с близки народи. На горната снимка, например, съгласно етикетчето трябва да се вижда стенно украшение под формата на „фибула“. На мен ми прилича на много странен бръмбар с бодлива задница. Имаше и други интересни нещица като стойки за свещници с човешки крачка, съжалявам за снимката, малко е размазана, обаче пак се вижда, че са леко зловещи –

Незнайно защо, точно този музей се оказа най-спокойното място в целия комплекс този ден – пак имаше много хора, но можеше да се спре при отделни експонати и да се разглеждат. Единственото друго подобно място беше големият вътрешен двор с градина и ограничено количество пейки, където ние все пак намерихме място да поседнем, да си опънем изнурените нозе и да си изядем донесените сандвичи. Предполагам, че тук някои наши сънародници биха ни обвинили в „балкански манталитет“, но мога да споделя, че далеч не бяхме единствената нация, похапваща сандвич в пликче във Ватикана.

Оттам нататък, целият останал музеен комплекс беше просто кошмарен за посетителя, попадащ в един неспирно течащ поток, от който няма излизане. Не можеш по никакъв начин да спреш да видиш по-подробно някой експонат или да прочетеш нещо за него, потокът просто те отнася. Единствената надежда е да снимаш над главата си каквото успееш и ако ти е интересно, после да го търсиш в Интернет. Загубена работа. Ето например, тази Галерия на картите на горната снимка заслужава човек да й отдели доста повече време, и то не само на супер любопитните карти по стените, ами и на изключително впечатляващия таван. Като говорим за тавани и стени, трябва да спомена и Сикстинската капела. Тя може да е прикрепена към базиликата на Свети Петър, но единственият вход към нея е през Ватиканските музеи, и там е най-страшно. Не разрешават да се снима въобще, а на всеки метър по трасето на потока има местни разсилни, които карат в речитатив „Продължавайте, не се задържайте, продължавайте, не се задържайте..“ Ако случайно спреш дори за миг да погледаш тавана, веднага един такъв цъфва и почва да те ръга в гърба, съвсем не по християнски.

Избрах горната снимка да илюстрирам още веднъж това, което написах за Ватикана и целия Рим – на втория час сетивата на човек се задръстват и той спира да възприема уникати, от които на друго място би му увиснало ченето. Усещането, с което си тръгва е, че боже мой що нещо е струпано тука, а в повечето зали дори не е подредено по типове, по години или по каквото и да е. Например музеят „Пио Клементино“ не е посветен на личността на някой важен човек с това име, а просто съдържа всички безценни богатства, събрани от някой от папите, наречени Пий. Другото усещане, с което си тръгвате от Ватикана е, че краката ви са се скъсили с поне по 5 см. Не бих препоръчала на никого да прави грешката, която направихме ние, излизайки от музеите замаяни, да се нахакаме в гостоприемната сладкарничка точно срещу музейния вход. Два десерта със сметана, две води и едно кафе, плюс привилегията да ги консумираш срещу Музеи Ватикани, струваха точно 40 Евро. Да ви е сладко!

https://manyathetourist.com/