Темата за греха в храм „Успение на Пресвета Богородица”, с. Кашина

Автор: Кристиян Ковачев

            Село Кашина се намира на 7 км. от село Рожен. Днес в селото постоянно живеят около 6-7 човека. Според Васил Кънчов в началото на ХХ в. в Кашина живеят 180 българи християни, без нито един мюсюлманин, грък или циганин (Кънчов 1900:184). При селските гробища се намира храм „Успение на Пресвета Богородица”, построен през 1868 г. Култовата сграда представлява еднокорабна, едноапсидна базилика. Към края на ХІХ в. Георги Стрезов определя цялото село Кашина като „чифлик на Иверския манастир” (Стрезов 1891:854). Влиянието на манастирът Иверон може да бъде проследено и в част от стенописите, чийто надписи са на гръцки език.

            В част от стенописите и при иконите в първия (най-долен) ред на иконостаса са разгърнати темите за греховете. Приемайки че това е селска енорийска църква, то може да търсим и някакви нагласи от страна на зографите за евентуално въздействие върху влизащото в неделните и празнични дни в храма селско население. В Евангелието от Йоан четем думите на Иисус Христос: „Всякой, който прави грях, роб е на греха.” (Йоан 8:34). В същото време обаче християнската доктрина определя всеки човек за грешник, защото съвършенството е отредено само за Господ. Чрез визуализирането на греха се прави опит за неговото противопоставяне. Тук накратко ще се спрем на някои от основните сюжети, представени в кашинския храм.

            В първия (най-долен) ред на иконостаса са представени сцени от грехопадението и последвалото изгонване на Адам и Ева от Едемската градина. Текстът от глава 3 на Битие, развиващ наратива за изкушението, греха и изгонването, е добре познат и дори вече екранизиран. Змията, жената, грехът, отричането от греха, последвалото наказание целят да внушат на обикновения човек за изконния грях, с който се ражда човекът – като наследство от първоотеца. В случая обаче визуалният наратив е нарушен и в началото на илюстрирания разказ е поставена темата за братоубийството. По всичко личи, че художествените изпълнители на тези творби са искали визуално да приложат известния похват на ретроспекцията. Виждайки борбата между Каин и Авел – „И когато бяха на полето, Каин нападна брата си Авеля и го уби.” (Битие 4:8), и последвалата лъжа от страна на Каин пред Бог, от мирянина се очаква да се запита за корените на тези два гряха – (брато)убийството и лъжата. Спускайки поглед по хоризонтала, пред зрителя се разкрива цялата картина на първия грях и по визуален път се обяснява коренът на греха.

            Още при схватката между Каин и Авел, се загатва за поредния представен в кашинския храм грях: лъжата. „И рече Господ на Каин: где е брат ти Авел? Той отговори: не зная, нима съм пазач на брата си.” (Битие 4:9), разказва Библията за моментът след убийството. По-късно при разказа за Мойсей е конструирана и забраната за лъжата, определена като една от десетте Божи заповеди: „Не лъжесвидетелствувай против ближния си.” (Изход 20:16). В създадената представа за възмездието и за Страшния съд езиците на лъжците и клеветниците се очаква да бъдат смачквани от безмилостни ангели (вж Димитрова 2011). От устата на застаналата пред Съдията жена по стълбите към втория етаж на храма в Кашина (женското отделение) излизат змии. Тук е представен образът на жената като грешница. Жената е онази, която подбужда мъжа към греха. Не трябва да забравяме времето, в което възникват тези стенописи. Светът на ХІХ в. е патриархален. Жената в социалната йерархия не е наравно с мъжа. Докато мъжът е позициониран в публичното пространство, то за жената е отредено частното, домът. Това разделение по полов признак личи и от самата структура на храма – в наоса са мъжете, докато жените са отделени в западната част на култовата сграда и могат да наблюдават богослужението през „решетки”.

            Устната кохина на жената е онази част от тялото, с която женският индивид реализира своите мисли чрез думи, подканвайки и вербално мъжа към греха. Затова змиите излизат именно от тази част на тялото при разглеждания стенопис. Не случайно са избрани и образите на змиите. За разлика от народната култура, където змията е пазител на дома и дори целител, то християнството придава на змията отрицателни черти – тя е изкусителката от Едемската градина, тя е инструмент на Сатаната. Под влиянието на християнството дори се формира и представата сред народа, че Господ ще прости четиридесет гряха на онзи, който убие змия  (Георгиева 1993:67).

            Последният представен грях е свързан с образа на богатия човек, на подвелия се по материалното и отклония се от правия път към Божественото. Душата му е измъчвана лично от началника на ангелските войнства – свети Архангел Михаил. До главата на измъчвания стои Сатаната. Един от съветите, дадени на новопокръстения княз Борис от константинополския патриарх Фотий, е „Златото развръщава всичко човешко.” (Photius 1961:90) Всичко това показва на мирянина, че не трябва да обръща внимание на материалното и да не забравя, че не е нищо повече от кал. Това напомня за създадения от пръстта Адам по Божия воля и по Негово подобие.

            Представените и разгледани тук сцени илюстрират на влизащия в храма не просто греха, но и неговия генезис. Във всички сцени се вижда препращане към първия грях, свързан с Адам и Ева – и при Каин и Авел, и при грешницата със змиите, и дори при подложения на мъчения от Архистратига мъж. Идеята, която виждаме в представените ни в кашинския храм сцени, е да се представи първият грях като онази движеща сила, от която се зараждат и разпространяват всички грехове сред хората, за които по-късно са конструирани забрани, изписани върху предадените на Мойсей скрижали.

Използвана литература:

Георгиева 1993: Георгиева, Ив. Българска народна митология. София. 1993.

Димитрова 2011: Димитрова, М. Ягичев златоуст : Средновековен български паметник със слова и поучения от началото на ХІV век. София. 2011.

Кънчов 1900: Кънчов, В. Македония: Етнография и статистика. София. 1900, с. 184.

Стрезов 1891: Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония // Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец. Кн.XXXVI. 1891, с. 854.

Photius 1961: Photius. Epistola ad Michaelem Bulgariae principem – Гръцки извори за българската история. Т. ІV. София. 1961.